Димитър Димов

Димитър Димов е роден на 25 юни 1909 г. в град Ловеч. Детството му минава в бащината къща в Дупница. Бащата на автора, Тотьо Димов, е родом от Габрово. Той завършва военно училище и се ползва с авторитета на културен и възпитан човек. В спомените на дупничани е буден и любознателен младеж, който обича книгите, свири на китара и рисува много добре – дарба, която е наследил и самият Димитър Димов. На 3 февруари 1908 г., във Военния клуб в Дупница, Тотьо Димов сключва брак с Веса Харизанова. След кратък отпуск, заедно със съпругата си, заминава за Ловеч и на 15 октомври 1908 г. е произведен в чин капитан. В Ловеч се ражда и синът им – бъдещият голям писател Димитър Димов. На 9 юли 1913 г., край бреговете на р. Брегалница, се води едно от най-ожесточените сражения в историята на Междусъюзническата война. В личния архив на Димитър Димов е намерен възпоменателен сборник за загиналите във войните 1912 – 1918 г. герои-офицери. В книгата, под портрета на

капитан Тотьо Димов, е записано: „на 9 юли 1913 г. той самин, с неколцина останали храбреци, под огъня на неприятелските оръдия и картечници, бидейки тежко ранен в ръката, той е направлявал единствената останала здрава картечница срещу врага и в момент на пълно отпадане на силите от изтеклата кръв той бива смъртоносно поразен от неприятелски шрапнел през лявото рамо в сърцето.“
Майката на Димов – Веса Харизанова, е дъщеря на Спас Харизанов – преселник от село Влахи, Кресненско . Сестрата на Спас Харизанов – Милка, е майка на Яне Сандански. Цял живот Димов събира материали за книгата, която иска да напише за своя именит родственик, но така и не успява да реализира проекта си. Майката на писателя оформя голяма част от особеностите на характера му. Смъртта на баща му прави майка му изключително грижовна и предпазлива спрямо сина си. Когато излизала извън дома, тя връзвала малкия си син за един

стол, за да бъде сигурна, че няма да му се случи нещо лошо, докато я няма. Дори не го пускала да играе на улицата с връстниците му, а когато това се случвало, тя го придружавала. С голяма загриженост майката бди над сина си, тя е негов пръв съветник и критик, неизменен помощник и духовна опора. Тя е пръв слушател на литературните му опити и най-големият почитател на творчеството му. Димов ѝ посвещава своя втори роман "Осъдени души", а когато тя умира внезапно, през 1952 г., писателят споделя: "загубих единствения човек, с когото се разбирах...". Години по-късно, в своя незавършен роман „Ахилесова пета“, в който са вплетени множество автобиографични елементи, Димитър Димов пише:“… Майката е същество, предопределено да страда, и нейната мъка изкупва всички възможни недостатъци в характера ѝ.“
Димов е бил тихо и затворено дете с богато въображение. Любовта му към литературата до голяма степен е плод на силната връзка с майка му. Според близките на Димов влечението му към

уединение се е зародило още в ранното му детство. Определян е като „чудак“ от съучениците си и храни нескрит интерес към книгите, физиката и химията. Наред с това той проявява и художествени дарби – често рисува карикатури на учителите си. Тази интровертност се запазва като забележима черта на неговия характер през целия му живот. Димов прекарва детските си години в Дупница. На много от страниците на произведенията му виждаме родния град с планината, с шумящата река, с тютюневите складове и с хората. Къщата, в която е живял Димитър Димов в Дупница, сега е детска градина.
До 10-годишна възраст Димов учи в Дупница. През 1918 г. майка му се омъжва повторно за Руси Генев – също офицер. Вторият му баща се отнася изключително грижовно към момчето. Руси Генев е артилерист, завършил военно училище в Санкт Петербург. Четири години по-късно, когато семейството се премества да живее в София, той излиза в оставка със звание майор. Когато се уволнява, пастрокът му завършва право и започва доходоносна

Loading...

работа като тютюнев експерт. След като семейството се премества в София, Димов учи последователно в Народно основно училище „Васил Априлов” и в Първа мъжка софийска гимназия.
През есента на 1928 г. Димитър Димов постъпва във Ветеринарно-медицинския факултет на Софийския университет, откъдето през 1934 г. се дипломира като доктор по ветеринарна медицина. В продължение на пет години практикува професията си като участъков ветеринарен лекар в селата: Борима (Троянско), Лева река (Трънско), Ваксево (Кюстендилско), Кнежа (Оряховско) и в Бургас. На 24 март 1939 г. постъпва на работа като асистент по анатомия, хистология и ембриология на домашните животни във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет. В самия край на 1938 г. излиза от печат и първият му роман – „Поручик Бенц”, издаден от Добромир Чилингиров. В периода януари 1943 – март 1944 г. е изпратен на специализация в Института „Рамон и Кахал“ в Мадрид. През 1943 година Димитър Димов за пръв път се

Loading...

докосва до Испания. Тази любов продължава през целия му живот и вдъхва душа на най-големите му произведения. Чрез тази страна Димов привнася Европа близо до България – през призмата на новите за обществото по това време образи като фаталната жена Елена Петрашева, която събира в себе си два свята, като изтерзаните образи на Фани Хорн и отец Ередиа. Димов успява да вплете в българското ежедневие и една тема, която по това време вълнува цяла Европа – съдбата на Испания. През 1944 г., скоро след като се прибира в България след едногодишния си престой в Испания, Димитър Димов прекарва известно време в Дупница. Там той започва да пише впечатленията си от своето испанско приключение. От думите на Димитър Димов става ясно, че в неговото творчество няма да срещнем Испания от наложените стереотипи и повърхностни представи – страната на сиестите и фиестите, на вечните празници и тореадорите. Димов успява да предаде чрез произведенията си в дълбочина

културата на страната, нейната реална идентичност, вниква в психологията на испанския народ. Според испанисти и познавачи на творчеството на Димитър Димов той е и един от малцината творци в световната литература въобще, успели да пресъздат в дълбочина, с неговата сложност и трагизъм, един от най-големите социално-политически сблъсъци на 20. век – Испанската гражданска война (1936 – 1939). Испанските герои гледат отиващата си Испания; българските живеят в една залязваща България. Техните емоции нямат етикет – европейски, български, наши или чужди. И болката, и радостта, и жестокият политически бич са еднакви за всички. Тази проникновеност и универсалност на човешкото, която Димов успява да улови в творчеството си, ще му нанесат най-голямата рана като творец.
Завръща се от Испания и е мобилизиран в Беломорието. През 1945 г. е публикуван вторият му роман – „Осъдени души“. В края на 1946 г. Димитър Димов постъпва на работа в Пловдивския университет.

Преподава едновременно в Пловдив и София, където се завръща окончателно през 1951 г. През 1952 г. се хабилитира за професор и оглавява катедрата по анатомия, хистология и ембриология на домашните животни към Зоотехническия факултет на Висшия селскостопански институт. Димов не се хвали с професорската си и научна дейност, а се гордее с това, че всеки ден ходи с двуколката си от село на село като ветеринарен лекар. Третата му съпруга разказва, че на работа като преподавател е ходил с цветни тебешири и студентите толкова много са харесвали преподаването му, че не са искали дъската да се трие. Димов е бил изключителен учен, на когото е допадала почти всяка наука. Освен че е бил писател, професор и ветеринар, той изключително много се е увличал от химията, физиката и астрономията. Съпругата му разказва как тяхното малко жилище е било пълно с телескопи, епруветки, колби, фотоапарати и всякакви уреди за измерване на ток. Димов е бил много щастлив, когато е

видял пръстена на Сатурн. Правил е безброй химични експерименти и се наслаждавал и записвал реакциите и продуктите. В Пловдив Димитър Димов работи над своя трети роман – „Тютюн“, чието първо издание се появява през 1951 г., а второто – редактирано и допълнено издание – през 1953 г. . Интересен факт е, че книгата „Тютюн“ е издавана в началото на части, докато не се издава напълно и бива остро критикувана. Затова Димов я преиздава за втори път със съветите на Вълко Червенков, за да съвпада със социалистическия реализъм. Димов не е доволен от това, което написва, и казва, че ще го напише наново и ще махне всичко, което го дразни, но така и не сяда да го напише. Романът е екранизиран през 1961г.
Димитър Димов има общо три брака. Дебютният му роман става и причина за първия му брак с Нели Доспевска, която пише възторжена рецензия на творбата веднага след публикуването ѝ. И макар Димов вече да е баща на първата си

дъщеря, Сибила, той живее сам в апартамента на ул. „Кръстьо Сарафов“, а Нели Доспевска отглежда детето в бащиния си дом. Впечатляващ е споменът й за първата им среща: "Помня, тогава той беше в тъмнозелен, почти чер костюм, много добре скроен, беше гладко избръснат и от цялата му фигура лъхаше голяма чистота и изисканост. Усещам аромата на човешкото му, душевно присъствие, на странното и необикновено негово излъчване, наситено с някаква мрачна строгост и същевременно с нещо детинско и наивно...."
Причина за втория брак на писателя също се оказва творчеството му. С втората си съпруга – актрисата Лена Левчева, Димов се запознава по време на кастинга за ролята на Ирина при екранизацията на романа „Тютюн“. Отношенията му с Лена прерастват в бурна любовна връзка, макар че главната роля е дадена на Невена Коканова. Но и този брак не просъществува дълго – Лена си тръгва, тъй като заболява от туберкулоза и предприема лечение. След развода им

Лена Левчева започва да пише поезия, към което я насочва писателят. Третата си съпруга – пианистката Лиляна Бушева, Димов среща в зряла възраст. Лиляна е с 22 години по-млада от него. Той е вече известен писател и не може да повярва, че младото момиче първоначално му отказва брак. От този брак е втората дъщеря на Димитър Димов – писателката Теодора Димова.
В последните две години от живота си, 1964 – 1966 г., той е председател на Съюза на българските писатели. „Просто го принудиха. Нещо, което никак не беше за него - споделя Лиляна Димова - да се занимава с административни работи. Губеше си времето. Той го правеше, защото всичко, с което се захващаше, го изпълняваше съвсем стриктно, такава беше натурата му.“ На 31 март 1966 г. Димитър Димов, в качеството си на председател на Съюза на българските писатели, заминава с делегация за Букурещ на среща със Съюза на румънските писатели. Умира внезапно на следващия ден – 1.04.1966г.