Иван Вазов

ЖИВОТ И ТВОРЧЕСТВО

Академик Иван Вазов е български писател, поет, драматург и народен будител, наричан често „патриарх на българската литература“. Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов е академик на Българската академия на науките и министър на народното просвещение от Народната партия.

Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в
Сопот. Произхожда от семейство на средно заможен търговец,
в което на почит са строгият ред и патриархалност, уважение
към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Вазов е първото от седем деца - пет братя и две сестри. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, на общественика и политик Борис Вазов, а също на Доктор Кирил Вазов.

Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков като става негов помощник поддаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.

Ботьо Петков

Емиграция в Румъния

Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова – общителна и ученолюбива жена, но буди
недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 г. Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница.

Там обаче Вазов остава верен на призванието си – научава
румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух.
Една нощ бяга в Браила, живее 2-3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата. Животът сред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху младия поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.

През 1870 г. Вазов се връща в Сопот. По-късно учителства в Мустафа паша /днешен Свиленград/, работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, усъвършенства френския език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 г. се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.
След началото на Априлското въстание през 1876 г. Вазов заминава за Румъния и става секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“.
През Руско – турската война от 1877-1878 г., на която откликва със стихосбирката „Избавление“, Вазов е писар в Свищов при губернатора Найден Геров, откъдето е командирован в Русе.

Пловдивски период

От 5 октомври 1880 г. Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на
областта като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист, културен деец и писател.

През 1881-1885 г., заедно със своя приятел и съратник от този период Константин Величков, Вазов участва в редактирането на вестник „Народний глас“, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър Батенберг.

В Пловдив Иван Вазов е избран за председател на Пловдивското научно дружество. Там издава списание „Наука“ , списание „Зора“ . Участва в съставянето на прочутата двутомна „Българска христоматия“.
Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове- „Епопея на забравените“, стихотворенията „При Рилския манастир“, „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?” и др.