ЛЮБОСЛОВИЕ

Отмина лятното парещо слънце и на негово място се прокрадна нежеланата есен. Във въздуха се усеща мирисът на натежали от дъжд облаци, а листата, отдали се на почивка, лежат уморено на земята. Чуват се птичките, които се готвят да изпеят последната си песен на безгрижието, но все още гласовете им изпълват въздуха. Слънцето се опитва да погали оголелите клони на дърветата.
Вдишвам дълбоко, бавно затварям и отварям очите си и гледката става дори още по-пленителна. Обичам всеки един детайл от тази картинка и му се наслаждавам.
И това ме обърква още повече…Не разбирам как светът толкова омайващ, може да е и толкова отвращаващ. Не искам отново да се качвам на сцената и да играя същата пиеса.
Но ето...удря първият звънец…
Всичко започва както обикновено. Стаята се пълни, но вътре са и тези, от които искаш да избягаш. Аз седя на задния чин с перфектна гледка към всички онези, които са готови да направят този ден още по-ужасен от предишния.
В стаята се чуват различни гласове- едни високи, други ниски, но еднакво неприятни. Всеки се е отнесъл в разговори и никой не се интересува, че часът започва. Носят се различни аромати на скъпи и не чак толкова скъпи парфюми.

Учителят влиза, но не настъпва очакваната тишина. Той не се и опитва да въдвори ред,може би, защото рядко му се получава. Отдавна е свикнал с кънтящите звуци,които идват от дъното на стаята.
Неусетно се отнасям и залутвам в мислите си. На фона на масовия хор от гласове изпъква един пронизващ тънък смях, който ме връща в настоящето. Познавам го до болка. За разлика от неговия обаче, моят глас никога не се чува. Аз съм момичето, което не говори с почти никого. Нося широки дрехи в тъмни цветове, но дори те понякога не са достатъчни, за да се скрия. Постоянните обиди - всеки ден, всеки час, всяко междучасие.Училището се превърна в ад за мен, чувствам се ужасно. Мразя всеки ден, в който трябва да се срещна с тези хора. Нямам търпение да се прибера вкъщи, където ще съм в безопасност, далеч от съучениците си.
Драскам върху листа в опит да избегна техните погледи, и без това няма как да чуя урока. Вдигам за малко очи от тетрадката и тогава ги виждам, гледат ме подигравателно и подличко се усмихват. Чувствам се така… –– може би, както някое дребно животинче, което се страхува да не бъде изядено от хищниците. Мога да чуя думите, с които ме обсъждат, смеха им, който се разнася из цялата класна стая, само часовете ме спасяват от тях, докато в междучасията няма къде да избягам.

Колкото и да не искам, удря звънецът. Усещам как бариерата, зад която съм се скрила, бавно се разпада. Онези гласове, тези омразни звуци, започват да стават все по-силни и по-близки...
Ето че се започва - отново пред мен се струпва групичката на обичайните заподозрени с техните подмятания относно “необичайния” ми външен вид.
Този път обаче усещам нещо различно - нещо, която расте в мен всеки път, когато някой ме нарани и се бунтува с всички сили да излезе! Тази сила, която никога досега не съм показвала наяве, става сега неудържима. Може би…Няма начин да пренебрегна още горчиви думи и безочливо държание. Противно на постоянната ми тревожност, сега не се боя от тях и съм напълно готова да приема удара.
Толкова пъти съм си представяла, че съм кръглата мишена на дартса, а те стрелят и стрелят с късите си стрели и когато някой уцели десетката, всички избухват във възторг - това така повдига самочувствието им, че ги кара да се чувстват като герои.
Но днес усещам, че техните стрели не могат да преминат през невидимата стена, която изпречвам пред моята кръгла мишена, вече дори не искам да я наричам мишена, тя е щитът, който да ме защити. Вече съм готова…

Поредна сутрин вървя по същия път. Онзи път, който ми донесе щастие само веднъж - преди да се срещна с най-големия си кошмар. По този път неведнъж съм изливала своите очи, пълни с отчаяние и безнадеждност. Този път стана символ на всекидневните срещи със страховете ми. Към моите най-плашещи призраци. Към моята самота.
Срещали ли сте човешката самота в най-чистата и неопетнена форма? Общоприето смятана за кошмарна, но всъщност най-силното човешко оръжие? Е, ако в онзи ден бях оставила хищниците да ме обстрелват със заучени фрази и аз все още щях да гледам на самотата като на бездната, в която всяка тяхна дума ме блъска сякаш отново и отново. Но в онзи ден стана друго. И по известния закон, че след всяко велико падение би трябвало да следва неудържим възход, това се случи точно на мен.
Още когато човекът, от когото изпитвам най-голям ужас, ме приближава, усещам добре познатото преобръщане в стомаха си. Започва се! Но този път е различно. Нарастващата в мен енергия кара мисълта ми да препуска на бързи обороти, през главата ми минават мисли, от които самата аз се плаша. Заставайки пред мен, групата от хищници ме кара да изпитвам множество емоции. Една част от мен иска да избяга, да се скрие и всичко това най-сетне да престане. Но друга, иска да излее гнева, който тая в обвивката си от първия път, в който усетих подметката им да ме стъпква. Неусетно, за най - голямо учудване на всички в този огромен

кръг, умът ми напуска тялото и дава воля на инстинкта ми. Изправям се и впервам поглед в очите на момичето, което ме е ужасявало през всичките тези дни. До днес. Вцепенявам се, но бързо се връщам в реалността. Виждам учудването й, примесено с ужас и усещам най-великия триумф, пълзящ по вените ми, след което я изблъсквам и с решителни стъпки излизам от стаята.
Сигурно половината хора в стаята очакваха да видят невижданото, да направя шоуто, което ще е следващата тема за клюка както в реалния, така и във виртуалния свят. Но аз не съм като тях. Възпитанието ми не ми позволява чрез необмислено поведение да доставям удоволствие на най-големите ми потисници. Или на когото и да било. Вървя по коридора, водещ към изхода на сградата, възвръщайки здравия си разум.
Отново закрачвам по пътя, който дни наред ми е носил само отчаяние. Замислям се. Дали всъщност е толкова лошо да съм сама? А трябват ли ми такива приятели като хората, гледащи ме с изненада, когато излизах от стаята с решителни крачки? Към подобни размисли се отнасям, забила поглед в земята, когато усещам нечие рамо да се удря в моето. Това ме изкарва от транса, в който изпаднах, и раздразнено се обръщам към носителя на синята риза. Очаквам да срещна арогантен и раздразнен поглед, но вместо това с изненада установявам, че ме гледат очи, досущ като топъл шоколад - топли и дълбоки, носещи спокойствие. Той реагира светкавично:

- Заболя ли ви? Съжалявам, отнесох се, наистина съжалявам! - гласът му е също толкова спокоен и дълбок като очите му. Хваща ме през раменете, защото мисли, че ме е наранил.
        - Не съжалявайте, не се е случило кой знае какво! - приятно изненадана от обноските му, разтеглям ъгълчетата на устните си в слънчева усмивка. Не помня откога не съм се усмихвала, но секунди след това, виждайки неговата усмивка, разкриваща ред прави, ослепителни зъби, си казвам, че тя, усмивката, е най - красивото бижу за човека.
         - Албена!- подавам ръката си, а той учтиво я поема:
        - Росен!
        И ето го моментът, в който хората по принцип усещат, че разговорът им е в задънена улица, че нямат какво повече да си кажат, че това запознанство е обречено. Е, тук това не се случва, защото вероятно Вселената в този момент не познава принципите, които създават трудности на много други в общуването. Разговорът потича като реката по най-красивите места, на които винаги сме искали да се озовем. Думите му са премерени, но в тях прозира вълнението му и бързо преценям с кого разговарям. Пред мен стои човек със златно сърце и чиста душа, търсещ разбиране, и през всички тези години се чудя как не сме се запознали по-рано.

- Вече работя в книжарницата до салон "Блясък" – споделя той.
        Оставам зашеметена. Как е могло да не се срещнем за всичките тези 16 години в този малък град. Вече твърдо мисля, че ако той беше в живота ми в най-тежките за мен моменти, щях да му бъда наистина благодарна. Той може да ме измъкне от монотонния начин на живот, с който съм свикнала. Дава ми надежда, че животът заслужава да бъде живян. Отнасям се в тези мисли и настъпва мълчание, което отстрани изглежда грубо, затова на свой ред аз споделям:
        - Не знам дали ще ме сметнеш за откачена, но аз пиша – младежът повдига вежди въпросително, затова бързам да се изясня. - Разкази за... - замлъквам.
        За какво всъщност пишех? За утопичната идилия, която с цялото си сърце желая да настъпи в семейството ми? Или за ръката, която всеки може, но незнайно защо отказва да подаде на човек в нужда? За нарастващото с всеки изминал ден безумие в съзнанието на хората?
        - Нека да речем, че пиша разкази с неочакван край и ъ... – засмивам се, но след това заеквам. Чувството на срам в мен се засилва с всяка изминала секунда. Никой не знае какво пиша, за какво мечтая, какво искам от живота, дълбоко вътре в себе си. И изведнъж идва един непознат и изкарва всички дълбоко пазени тайни от мен. А дали от това нямам нужда?

Дали това ще ме накара да се радвам на живота? Някого да го е грижа за мен, за интересите ми, да бъда нещо повече от загубенячката в широки дрехи, която всячески се опитва да се скрие в тях.
-Това е уникално, момиче, продължавай в същия дух! Всички имаме нужда да се отърсим поне за малко от сивото ежедневие. Защото историите са, за да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек… – усмивката му е окуражаваща и внезапно ме залива облекчение, последвано от нова вълна възхищение, заради Елин-Пелиновия цитат. Определено се възхищавам на момчето, което с всеки дъх ми показва, че има хора, различни от тези, с които ден след ден съм затворена в привидно уютната, но всъщност носеща извънредно неудобство класна стая, че може би животът наистина си струва да бъде изживян.
От въпроси до отговори, от утеха до облекчение неусетно как стигаме до края на дългия булевард, на чийто ъгъл се намира салон „Блясък“, а на вратата отсреща пише „Книжарница „Съзвездие“. Озадачена, и осъзнавайки, че той всъщност е искал да ме доведе тук, го поглеждам. Срещам игривото пламъче в очите му и се чувствам поласкана, че е обърнал внимание на интересите ми.
- След вас, мадам! – прави театрален жест и ме въвежда в малката книжарничка. Усмихвам се.